Ева Пацовска-Иванова

Алекс Капю (роден 1961 г.) е известен швейцарски писател, автор на редица романи и сборници с разкази. Носител е на няколко награди за литература на швейцарския кантон Золотурн, а през 2011 г. романът му „Леон и Луизе“, който се радва на голям читателски интерес в Германия, е номиниран за Литературната награда на Германската асоциация на книгоиздателите и книжарите. Негови творби са превеждани на английски, нидерландски, норвежки, италиански, испански, гръцки и др.

Характерно за творчеството на Алекс Капю е позоваването на биографии на реални личности и същевременно свободното боравене с биографичния материал, които съчетани поставят текстовете му на границата между достоверното представяне на исторически факти и фикционалното. Неговите герои са повече или по-малко известни личности – например швейцарският изследовател на Африка Вернер Мунцингер, писателят Робърт Лиус Стивънсън, предприемачите и основатели на влиятелни фирми Анри Нестле, Рудолф Линд и Юлиус Маги, швейцарският фотограф и пионер във въздухоплаването с балон Едуард Спелтерини, а също например и трима германски работници в корабостроителница от началото на XX в., изиграли важна роля за своята страна. Капю използва техните истории като база, върху която с доза въображение и силно пристрастие към образите си доразвива възможни детайли от живота им. Този негов похват предизвиква както симпатии у някои читатели, така и недоверие у други. Именно той е използван като чест аргумент срещу документалната стойност на произведенията му от литературните критици.

Със същия похват Алекс Капю си служи и в романа „Фалшификаторът, шпионката и бомбаджията“, който излиза в Германия през юли 2013 г. при издателство „Ханзер“, издало и предишния му голям успех „Леон и Луизе“ (2011). Това са и двата романа от Капю, познати на българския читател в превода на Ива Иванова, публикуван от издателство „Атлантис – КЛ“ („Леон и Луизе“ през 2014, а „Фалшификаторът, шпионката и бомбаджията“ през 2015 г.).

„Фалшификаторът, шпионката и бомбаджията“ е история за три (или по-скоро четири) исторически личности. От една страна, е разказът за Емил Жилиерон, баща и син – и двамата владеещи до виртуозност тънкостите на изобразителното изкуство и пластиката във всичките им форми, и двамата работили за известни археолози като Хайнрих Шлиман и Артър Евънс.  Подтикнати от непреодолимото желание на работодателите си за бляскави открития, те са били принудени да дорисуват и дооформят редица артефакти, превръщайки се по този начин във фалшификатори. От друга страна, ни е представена историята на Лаура Д’Ориано – дъщеря на пътуващи кабаретни музиканти, мечтаеща за истинска, а не посредствена певческа кариера, която по неволя се озовава в кабаретата като майка си, а по-късно става единствената жена в Италия, осъдена на смърт и екзекутирана за шпионаж. Последната история е на швейцарския учен Феликс Блох, който захваща научната професия с едничката мисъл да се занимава с нещо абстрактно и без особено влияние върху човешкия живот, а в качеството си на квантов физик се превръща в един от изобретателите на атомната бомба.

Формално тези житейски истории са обвързани от автора посредством неговото предположение, че тъй като Емил Жилиерон-младши, Лаура Д’Ориано и Феликс Блох са били, макар и двама от тях за съвсем кратко, в Цюрих през есента на 1924 г., не е изключено да са се срещнали или поне зърнали един друг. Чисто спекулативният характер на подобна мисъл бива многократно подчертан от автора с думи на неговия разказвач, които не просто не прикриват спекулативността, а дори я подсилват. „Харесвам момичето. Приятно ми е да си го представям как седи пред отворената врата […]“ (Капю 2015: 7) – така започва романът и продължава на същата страница с „Би могло да е началото на ноември 1924 година“, а по-късно и с „Възможно е […] на девойчето да му е направил впечатление онзи млад мъж“ (Капю 2015: 10) или „Би било случайност, ако Емил Жилиерон е успял да види девойчето и младежа на излизане от Цюрихската централна гара“ (Капю 2015: 19). Спекулативната реторика се запазва и нататък в романа с изрази като: „Допускаме, че […]“ (Капю 2015: 42) или пък „Вероятно отново се е нанесла на втория етаж“ (Капю 2015: 64), за да се стигне дори до възклицания на разказвача от типа на „Ех да можехме и ние да присъстваме“ (Капю 2015: 119) или до пълно релативиране на неговия разказ с думите „Няма как да разберем дали този разговор се е провел тъкмо по този начин“ (Капю 2015: 149). Разказвачът на Капю не пледира достоверност и изчерпателност на представеното от него, той многократно откроява факта, че разказът му е конструкция, неразличаваща се по нищо от конструкциите, които са принудени да правят баща и син Жилиерон по настояване на Шлиман и Евънс. И в двата случая става въпрос за боравене с твърде малко факти и твърде много от непреодолимото човешко желание за запълване на безбройните „пропуски“ (Капю 2015: 121) в знанието, които неминуемо са част от науката – запълване, което може би не е фактически вярно, но звучи достоверно, защото „в крайна сметка светът си има своята логика“ (Капю 2015: 120/121).

Отново формално разказите за живота на героите биват представени от позицията на аукториален разказвач, който едновременно споделя придобитата информация за своите герои и си представя останалото, което не може да бъде намерено в архивите. Нерядко обаче читателят има усещането, че вижда не през очите на разказвача, а през тези на героя. Двете величини се смесват и допълват – целта, читателят да се потопи в историята, да повярва на иначе така ясно декларираното като предположение, е постигната.

Ако се оттласнем от формата, на едно следващо равнище, същинската връзка между житейските пътища на героите се оказва дълбоката ирония, белязала съдбите на всички тях. Емил Жилиерон-старши мечтае да бъде приет такъв, какъвто е, и да живее спокоен живот в родното си швейцарско градче Вилньов, но съзнава напълно, че в качеството си на необичайно талантлив в рисуването бохем със свободен дух не би могъл да постигне това нито там, нито дори в големия, но консервативен Париж. Причината за неговата слава, за усъвършенстването му в майсторството на фалшифицирането се крие не в стремеж към това, а в невъзможността да осъществи истинската си мечта. Неговият син, Емил Жилиерон-младши, надминава баща си по фалшификаторска дързост и въвежда нов етап в археологическата дейност, но макар и с различни разбирания от тези на Емил Жилиерон-старши, по ирония на съдбата животът за него свършва тогава, когато бива отречен точно археологическият подход, за чието развитие е спомогнал баща му, и се преминава към по-строго научни методи в археологията. Лаура Д’Ориано, израснала във вечно странстване поради гастролите на родителите си по кабаретата на Европа и Ориента, от една страна, мечтае да стане елитна певица, изискана и уважавана заради качествата, а не заради красотата си дама, но от друга, развива свободолюбив дух, който й пречи да създаде нормално семейство и който след неуспех в консерваторията я тласка точно към кабаретна дейност. Привлекателната й външност и познанията й по много езици правят от пусналата корени във Франция италианка Лаура френска шпионка срещу Италия и завинаги спират пътя й към изразяването на онова „безбрежно чувство“ (Капю 2015: 8) в душата й. Феликс Блох ненавижда смазващата машина на ежедневието и безпощадната машина на войната и мечтае за дейност, която е красива и безполезна. Научните занимания в областта на физиката, на които се посвещава за тази цел обаче, го отвеждат до тайната американска база за изграждане на първата атомна бомба в света. Така отявленият пацифист създава най-мощното смъртоносно оръжие, измисляно някога от човека. Всеки един от четиримата е изключително добър в нещо и всеки от тях рано или късно стига точно до това, от което се е боял.

В немскоезичната среда романът на Капю се радва на голяма популярност и бива определян от множество читатели и критици в издания като „Нойе Цюрхер Цайтунг“ и „Зюддойче Цайтунг“ като сполучливо съчетание от на пръв поглед невъзможни за комбиниране истории и като увлекателно четиво, предизвикващо размисъл. Не липсват и критики (например от Мартин Халтер във „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“), които се обявяват против съчетание на толкова несъвместими биографии и против твърде явното присъствие и несигурността на аукториалния разказвач.

За достигането на книгата до българската културна среда допринася преводът на Ива Иванова, който като цяло добре предава емоционалния заряд на историите. При изготвяне на превода е следван принципът за ориентиране на текста към особеностите на целевия език, без все пак да се предприемат по-радикални промени спрямо формата на изходния текст като например накъсване или пренареждане на изречения. Преводачът си служи с характерни за българския разговорни изрази и идиоми, за да предаде такива в изходния език. Не се прибягва до обяснителни бележки под линия на по-сложните за превод думи и изрази за сметка на конкретни преводачески решения.

Има все пак едно-две места, където бележка под линия с превод на употребената там френска фраза не би била излишна за невладеещия този език читател (напр. на стр. 127). Също така би било добре да се подведат под общ принцип за предаване в българския текст всички споменавани в книгата наименования на периодични издания и клубове или кабарета, тъй като в превода немскоезичните са транслитерирани, а англоезичните са оставени на латиница – например „Нойе Цюрхер Цайтунг“ (стр.139), но „Physical Review“ (стр.137). Честа е и употребата на български на умалителни, каквито в немския текст не са били използвани – например в описанието на Лаура Д’Ориано на стр. 18-19, където част от авторовата ирония се губи с употребата на думи като „устицата“, „слънчицето“ и „девойче“ вместо по-неутрални или по-иронични варианти.

Като цяло преводът е достъпен и приятен за читателя и също колкото оригинала го въвлича във вълнуващите, не напълно изяснени, но подтикващи към размисъл житейски истории на героите.

Алекс Капю: Фалшификаторът, шпионката и бомбаджията, пр. Ива Иванова. София: Атлантис КЛ 2015