Кристоф Хайн: „Щастливец с баща“, изд. „Атлантис – КЛ“, С. 2018

 

Романът на Кристоф Хайн излиза в Германия през 2016 г., а наскоро издателство „Атлантис“ го предложи на българските читатели в превод на Любомир Илиев.

В различни интервюта авторът напомня, че гледа на себе си като безпристрастен хроникьор на описаните събития, незасегнат от омраза или предубеденост. В началото на този роман читателят е недвусмислено предупреден, че в книгата „са залегнали истински събития и действащите лица не са измислени“, а някои от известните биографични данни за автора потвърждават автобиографичния фон и на този текст. Подобни автобиографични позовавания не са изключение в творчеството на Хайн.

Новелистичната рамкова структура на романа е непретенциозна: Деловият тон на разказвача ни въвежда в живота на съвременно, възрастно германско семейство с всичките му ритуали и тегоби, причинени от приближаващите старост и болести, същият разказвач затваря романа отново в хронологията на този живот. С нахлуването на репортерка от местния вестник, изпратена на лов за „спомени“, обичайният ритъм  в ежедневието на Константин и Мариане Богош  малко се изменя, а в самия разказ все по-големи пасажи са разказани като „преживяна реч“, с което перспективата на героите измества тази на наблюдателя. В контекста на нежеланието да си спомня и на външни обстоятелства в обикновения бит на семейството зейва бездна от премълчани минали събития, спестени истини, недоверие и огорчение. Репортерката е отпратена, съпругата заминава на лечение, а „камъните“, затиснали миналото, са „обърнати“  пред читателя в разказа от 1 л. на Константин Богош. Смяната на разказвача остава без последици за стила: Стегнати и строги изречения, език, толкова зает с изследването на миналото, че няма време да се занимава с прелъстяването на читателя, ни отвеждат в следвоенните години в Германия.

Невероятно е, че след десетилетия на тежки поколенчески стълкновения, след анализи, самоанализи и психоанализи, на което германското общество се подлага и бива подложено в най-добрите си литературни образци, Кристоф Хайн – познат на българските читатели и с по-ранните си романи „Чуждият приятел“ (изд. „Народна култура“ 1986, пр. Мирослава Николова, Невена Стоянова), „Драконова кръв. Краят на Хорн“ (изд. ЕМАС 2006 г., пр. Мирослава Николова ; „Драконова кръв“ е всъщност вече преведеният роман „Чуждият приятел“, този път под заглавието, с което излиза във Федералната република; честа практика е поради авторските права текстовете на писателите от ГДР да излизат в двете германски държави с различни заглавия) – намира начин да разкаже цялата драма на следвоенните поколения от неочакван ъгъл.

Героят в неговото произведение е роден след войната и още преди раждането си е „късметлийското дете“ на майка си, защото бременността й предизвиква съчувствие в съветския офицер, който при конфискацията на семейната къща й спестява драматични разправи с неизвестен край. Целият живот на новороденото обаче остава под знака на непознатия му баща, от когото майката се опитва да защити и него, и по-големия му брат. Константин, макар и предпазен от моминското име на майка си – Богош – е син на един от големите военнопрестъпници на хитлеристка Германия, обесен заради зверствата си в Полша и Русия още в първите дни след края на войната в процес, определен по-късно в Западна Германия като нелегитимен. Този баща не е просто фигура в  анонимната маса изпълняващи заповеди, той е от онези, давали заповедите, едър индустриалец и яростен последовател на националсоциалистическата идеология, част от върхушката на Третия райх. Пряката конфронтация между виновното поколение и родените след войната е осуетена в текста на Хайн, с това романът избягва от литературното клише и ни прави свидетели на хронологично, а и географски дълго бягство от сянката на бащата-военнопрестъпник.

Всъщност би могло да се каже, че късметът преследва момчето Константин и то с право може да бъде наречено „щастливец“ – навсякъде, в Западен Берлин, в Марсилия, в провинциалните градчета на ГДР, то попада на отзивчиви и готови да му помогнат хора. Навсякъде обаче злодеянията на бащата го застигат като немислими случайности или като вездесъщо досие, от което винаги някъде има запазен екземпляр.

В разказа за изпълнената с превратности и разочарования съдба на „щастливеца с баща“ Константин, поставен в непрестанно актуалния в немскоезичната литуратура през последните 20 години дискурс за паметта и спомена, Кристоф Хайн сякаш между другото изгражда и напълно лишения от сантименталност или носталгия разказ за живота в ГДР, за ежедневните подлизурства, за малките предателства, за несменяемите „директори“, за новите стари и старите нови управници, за кариеризма с партиен билет, но също така и за мълчаливи приятелства и доживотна любов, за безвъзвратни загуби и съхранено достойнство. Всичко, което се случва с героя в родината му ГДР, бледнее пред страшната тайна, затворена между кориците на досието, невидимия инструмент на властта за подчинение и унижение. В тихия и непатетичен разказ за живота в изчезналата социалистическа германска държава стават видими и логични спецификите на страната, чието практическо функциониране в историографските разкази остава неразбираемо и трябва да бъде приемано на доверие. Тази хроника на живота в ГДР не попада в обсега на вниманието на голяма част от публикуваните критики за романа в Германия, но именно тя е интересна за българския читател в чисто познавателен и сравнителен план.

Кристоф Хайн изгражда един колкото съкрушен, толкова и неуморим в стремежа си към човечност характер, стоик в понасянето на наказанието за съдбовно наследена вина, изчистил се от суетата на критиката и иронията. Като много други герои на Хайн, Константин не е опозиционер, не е дори и възмутен, той е сред късно родените жертви на националсоциализма, живеещ в годините на социализма: непрестанното бягство от последиците на първия го прави нечувствителен спрямо неправдите и абсурдите на втория. Така в романа са създадени идеалните условия за безстрастната хроника на живота в ГДР.

Кристоф Хайн не желае да изненадва читателя с нови поетологични концепции и художествени решения, той не модифицира начина си на разказване от текст в текст. Строгият му стил остава непроменен, дори съновидението като инструмент на въвеждане в разказа е сякаш част от литературните му реквизити. Въпреки заявената близост до емпирични факти и романът  „Щастливец с баща“ (подобно на други произведения) започва с призрачно видение, сън, в който са включени специфична локация, сънуващо дете по следите на забраненото, призрачен образ на висок, облечен в бяла униформа мъж с камшик в ръка и ядни, злобни движения, появил се и изчезнал изневиделица. В подобни кратки пасажи романите на Хайн напомнят, че хрониката е началото на друг вид осъзнаване. В премислено, макар и ненатрапливо композирания текст с непропорционални съотношения между отделните периоди в живота на героя, постепенно сънят на детето придобива смисъл и сам допълва психологическия фон. Според критика Михаел Опиц материята на този роман изисква повече разказ и по-малко хроника. Сигурно би било така, ако авторът на романа не беше точно Кристоф Хайн.

С невероятното си чувство за тема и с щастливи хрумвания, фиксирани в заглавията на текстовете му, Кристоф Хайн успява всеки път – оставайки неизменен и ясно различим като разказвач – да изненадва читателите на поредната си нова книга.

Преводът на Любомир Илиев удовлетворява изискването за безпрепятствено четене и за пълно елиминиране на усещането за превод. Мисля, че за автор като Кристоф Хайн това изискване е уместно и е постигнато. Единствено някои решения, заимстващи твърде актуални думи от младежкия разговорен език като „яко/ яки“ (83 с.), „страхотна“  (41 с.) или някои огрубявания („не ща“, с. 26, думи на лекаря на възрастния Константин) нарушават хармоничното звучене на текста на български език като дислоцират събитията и отчасти дори саботират стремежа на разказвача към строго и безпристрастно изложение. Предполагам, че това усещане до голяма степен е субективно, макар че при първите два примера и самите характеристики на главния герой не предполагат този речник.

Майа Разбойникова-Фратева