В брой 13 (04.-10.04.2018) Литературен вестник публикува отзив за академичното изследване на д-р Младен Влашки (ПУ “Паисий Хилендарски).

С любезното разрешение на редакцията публикуваме текста и на нашия сайт. А вестникът може да бъде разгледан на адрес

http://www.bsph.org/members/files/pub_pdf_1593.pdf

Поглед от втория ред

 

 Изследването на рецепцията на немскоезичната литература в България има отколешна традиция и свои заслужили представители. От пространните изследвания на Надежда Андреева-Попова, Емилия Стайчева и др. ни делят обаче вече много години. Голяма част от осъществените проучвания са основани на принципите на сравнителното литературознание и достигат до своите открития на базата на контактологични и типологични сравнения между български писатели и техните немскоезични колеги. Под формата на дисертации и статии са изследвани преводната и творческата рецепция на канонично утвърдени имена в немскоезичните литератури.  Налице са и проучвания, които контекстуализират по-широко културните влияния на фона на определени литературни течения (напр. натурализъм при Божидара Делииванова, импресионизъм при Ана Димова) или с оглед на определени разказвачески похвати и жанрови влияния (Борис Минков). Естествено появата на нови преводи (на класически , но и на непревеждани до момента произведения), творчеството на нови поколения български писатели, разкриването на нови канали за културна комуникация и усъвършенстване на вече известните очертават широки непроучени територии, в които могат да бъдат изпробвани и други изследователски парадигми. При прегледа на научната продукция в тази посока от последното десетилетия се явява чувството за известна цезура или поне за разреждане на плътността на усилията в тази посока. На фона на съвременните развития и официалното сбогуване с „контейнерните“ представи за нацията и националната култура и литература можем дори да говорим за дефицит в литературоведските изследвания, ориентирани към проследяването на културните трансфери, взаимодействия и влияния между българската и немскоезичните литератури и култури.

През 2017 г. в пловдивското издателство „Хермес“ излезе пространното изследване на д-р Младен Влашки, преподавател в ПУ „Паисий Хилендарски“, което заявява продължаването и обещава обновяването на интереса към тези изследвания. Заглавието –  „ Млада Виена“ в млада България“ – в своята афористична краткост очертава със замах както времевата рамка, така и протагонистите в наблюдаваните процеси. От една страна предмет на интерес е виенската модерност на прехода между 19-и и 20-и век, а от друга страна – литературата и културата на младата българска държава, чиято „младост“ бива удължена до 1944 г. Проучванията на Младен Влашки се натъкват на изобилие от канали, по които се осъществява културния трансфер между двата наблюдавани центъра и това налага ограничаване, фокусиране и прецизиране в подзаглавието: „Драматургията на Млада Виена и нейните театрални и литературни проекции в България до 1944 г.“ Трябва да се отбележи една особеност на изследователския процес, която в решителна степен определя крайния продукт: Младен Влашки се занимава с българо-австрийските културни взаимоотношения от десетилетия, като първите му публикации по темата за Виенската модерност са от средата на 90-те години. Предимствата на „бавното изследване“ изглеждат абсолютно неоспорими в предложения труд. Д-р Влашки е отлично запознат както с изследванията и смяната на оптиките в описанието на интересуващото го Краевековие от 60-те години на ХХ век до последните години, така и с всички изследвания на български литературоведи и външни, чуждоезични, изследователи-българисти. Успоредно с това е отделил време за търпелива и прецизна работа в българските и австрийските архиви и литературни музеи. Систематичното натрупване, надграждане и същевременно отлежаване на материала са му позволили висока степен на освобождаване от излишества и постъпателно изграждане на изследването без повторения и без кръгови движения около плаващ център. В крайна сметка продуктът на неговите усилия е едно богато и силно компримирано литературно изследване, адресирано към широка читателска аудитория.

Заемайки позиция сред наблюдателите от втори ред – така с помощта на системно-теоретичното структуриране на комуникационните процеси Влашки внася яснота по отношение на изходната позиция и намеренията на наблюденията си – той се концентрира върху преоткрит стар, но и нов материал (от системата изкуство – литература – драма) и участниците в комуникационните процеси в периода на създаване/ натрупване на този материал, заемащи позицията на наблюдатели от първи ред. Позиционирането му на втория ред дава възможност на изследователя да създаде не само разказ за осъществените комуникации в синтез от вече известни или, обратното, от нерегистрирани, необявени и неанализирани до момента комуникации, но и разказ за взаимодействия, които убягват на самите участници в процесите и на наблюдателите от първи ред. Така натрупаното знание за контекстите на културните трансфери и рецепционните модели е негов задължителен изходен материал, на който посвещава изчерпателни описания,  анализи и съществени допълнения. Краевековна Виена, Виенската модерност, кръгът „Млада Виена“ и неговата драматургия са разказани през погледа на участниците в събитията и техните съвременни наблюдатели и анализатори и обобщени чрез констатациите на по-късни изследователи като Шмит-Денглер, Фишер, Дитрих, Кухенбух и редица други. Естественият филтър в цялото изобилие от наличен материал, разбира се, е регистрираното присъствие на някои от многобройните австрийски протагонисти в българския културен живот: Херман Бар, Артур Шницлер и Хуго фон Хофманстал. Така в сложното осветляване на Виенската модерност, на фона на провежданите промени в избирателната система и други исторически обстоятелства в Австро-Унгария стават видими неочаквани аспекти, напр. политическият компонент в драматургичните творби на „Млада Виена“ в противовес на утвърденото схващане за аполитичността на творците в разглеждания период или пък липсата на разбиране за характерния синтез между драма, актьорска игра и постановъчна дейност, останал извън рецептивните образи на „Млада Виена“ в други културни контексти (например в Германия). Въпреки това обаче взирането в сложната плетеница от режисьорски представи, експерименти на различни сцени и междуличностни контакти разкрива взаимната обвързаност на процесите на берлинските и виенските театрални сцени и очертава наднационалния и силно интертекстуален характер на виенската модерност, в частност на нейната драматургична продукция и рецепцията й.

По същия начин, чрез преплитането на наблюденията от първи и втория ред, чрез подбора и представянето на социологически проучвания и статистически данни е въведен и културният контекст в младата българска държава. Изследването в тази си част се оттласква от най-видимия канал на театрална комуникация – гостуванията на театрални групи и цитира отзиви в немската и австрийската преса по повод гастроли на актьори от Народния театър на чужда сцена, за да премине към описанието на българския образ на краевековна Виена, обединяващ делничното и високо изкуство. Изключително богат на информация е реконструираният социокултурен контекст на българската модерност, който създава предпоставките и условията за възприемането на драматургията на „Млада Виена“ и определя избора на авторите и произведенията, което според заключенията на Влашки се е случвало „съзнателно оценъчно, а не хаотично“ и под влиянието на малка, „но влиятелна в българската публичност група учени, литератори и театрални дейци“ (216 и сл.) . Внимателно са огледани всички канали, по които това съприкосновение става възможно – периодичния печат, преводите на критическа литература от руски език и др., а също и трудностите от различен характер, които налагат предпазливо отношение към драматургията на „Млада Виена“. Внимание е отделено на преводите, на издателската дейност, а библиотеката на Народния театър се оказва източник на ценни данни относно теоретичната подготовка за евентуалното поставяне на пиесите на австрийските автори. Ръководството на театъра е осигурявало ценни обзори, очерци, известия, а и текстовете на самите драми на немски език. Протоколите от заседанията на Артистичния съвет на театъра  показват трудния път на автори като Шницлер до готовия сценичен продукт.

До стесняването на фокуса върху тримата споменати автори изследването достига в последната си част, ясно разпределена между тримата и отразяваща спецификата на литературните и театрални проекции на драматургията им.  Влашки реконструира  не само историята на театралната рецепция, той прецизно разработва с оглед на темата си отрязъци от историята на българския театър, от рецензионната театрална култура, от характерните театрални прочити на произведенията, които поставят нови акценти, независими от наложените в австрийското възприемане тълкувания. Особено характерно в това отношение е описанието на постановката на пиесата „Майсторът“ (впоследствие „Професорът“, премиера на 27.11.1905 г.) на Херман Бар. Специално място е отделено на „най-значимия рецептивен акт“, включването на пиесата „Електра“ на Хуго фон Хофманстал в афиша на Народния театър след пожара през 1923 г., като неосъществената постановка на Гео Милев е анализирана не само като факт в рецептивния процес до 20-те години, но и в ролята й на инструмент при манипулативното създаване на представа за новата българска литература след 1944 г. Изобилието от фактологични данни и наблюдението върху сценографския проекта на Гео Милев за постановката на „Електра“ показват наличието на отчетливо желание за решително обновяване на българския театър по посока на авангардното изкуство, въпреки очевидното недоверие към новото и непознатото на всички нива. Описаният експериментът на Гео Милев и приложените негови скици са вълнуващи страници от българския театрален живот, въпреки осуетената постановка.

Влашки затваря главата така както я е въвел: с разказ за българското присъствие на немскоезичните сцени като изчиства от заблуди легендарната вече история за постановката на пиесата „Младия  крал“ от Теодор Траянов и Димитър Караджов на сцената на „Фолкстеатър“ във Виена. Авторът не само е открил в архивите във Виена текста на пиесата, смятан от повечето изследователи за изгубен, но е издирил и рецензиите за тази постановка в австрийския печат, които показват адекватното присъствие на българските творци на международната културна сцена.

Историята на възприемането на драматургията на „Млада Виена“ в млада България не е история на бурен и процъфтяващ културен трансфер. Напротив, Влашки систематично очертава трудностите, породени от различните социокултурни контексти, разминаването в търсенията на автентичния културен елит в България, ясно осъзнаващ границите на поносимост сред по-широката общественост по отношение на модерността, и желанието на масовата публика за бързо и лесно имитиране на „виенското“. И въпреки различното място на театъра и театралното в София и във Виена, въпреки липсата на преводаческа школа и редица други трудности модернизмът на „Млада Виена“ достига не само читателите в България, но и сцената на Народния театър.

Книгата на Младен Влашки е не само интересно и обогатяващо четиво, тя може да бъде изключително полезна за студенти и изследователи, за българисти, германисти, литературоведи, културолози, компаративисти и цялата театрална гилдия. Книгата е налице, остава потенциалните й читатели да я открият.

Майа Разбойникова-Фратева