Виолета Вичева

Документалният роман на Фолкер Вайдерман Ostenede 1936, Sommer der Freundschaft  [i] проследява последните седмици безгрижие на група избягали от националсоциалистическия режим в  Германия интелектуалци, преди всеки от тях да поеме по своя, често недълъг, път. Безгрижие на повърхността, под което се крие тъга, страх за бъдещето, отчаяние.

Фолкер Вайдерман, който има кариера на литературен критик и историк, монтира изключително умело в текста си откъси от романи, писма, исторически факти и фиктивни разговори и случки. Това превръща книгата в интересна смесица от безпристрастно поднесена информация и поетични пасажи с меланхолично въздействие, създава се ритъм, който увлича в четенето. За ритмичността допринасят не съвсем обичайните синтактични конструкции, преповтарянето на някои фрази, детайли или сцени от повествованието. Макар че изказът е сдържан, преклонението пред творците, за които става въпрос в книгата, е съвсем ясно осезаемо и „залива читателя от всички страни“, както пише Ан-Софи Балцер в Дер Тагесшпигел.

Радостно е, че този роман, бестселър в Германия, излиза и на българския книжен пазар. Не само заради собствената му стойност, ами и заради това, че дава възможност да се опознаят малко известни у нас немскоезични творци. Разбира се, основните персонажи – Йозеф Рот и особено Стефан Цвайг – са добре познати на българската читателска публика, но в Остенде четем и за Ернст Толер, Егон Ервин Киш, Херман Кестен, Ирмгард Койн.

Българският превод е съхранил информативността на оригинала, но за жалост не съвсем неговата поетичност и ритмичност. Сякаш би могъл да бъде малко по-верен на немския текст и неговите особености, да стои малко по-близо до него и да не подценява възможностите на българския език да понесе по-необичаен синтаксис или някое не съвсем типично определение. Разбира се, тук роля играят и преводаческата стратегия и собственото разбиране на преводача за функциите на художествения превод. Даря Хараланова е опитен професионалист, наскоро отличена с номинация за наградата на Съюза на българските преводачи за превода й на Призракът на Александър Волф от Гайто Газданов (изд. Аквариус), като е предложена за наградата не от кого да е, а от Иглика Василева, но ще си позволя да твърдя, че Остенде не е нейната книга.

Нека започнем от заглавието. Буквалният превод би гласял: Остенде 1936, лято на приятелството. На пръв поглед незначителна подробност, защото в романа наистина става въпрос главно за едно приятелство, между Стефан Цвайг и Йозеф Рот, но също така и за цялата компания приятели. Лято на приятелството съдържа и този нюанс, който ненужно е изгубен на български.

Тази тенденция на ненужно прекрояване на оригинала, което води до загуба на смислови или стилистични отенъци е характерна за целия превод и настоящата критиката е насочена главно срещу нея.

Да продължим с първото изречение:

Es ist Sommer hier oben am Meer, die bunten Badehäuser leuchten in der Sonne. (S. 5)

Тук, горе на морето, е лято, разноцветните съблекални блестят на слънцето. (с. 5)

Първото изречение в един роман е ключово както за автора, така и за читателя на текста, то е първата им среща. Тук словоредът на оригинала поставя специален акцент върху лятото. Лятото и контрасът между него и нерадостната действителност по онова време през 1936г. играят важна роля в романа. Започнато по този начин, изречението се отличава от всекидневния език с поетичността си и въвежда рязко и въздействащо в свят, където естетиката на думите е от особено важно значение. Не виждам никаква пречка преводът да запази оригиналния синтаксис: Лято е тук горе на морето …

В същото изречение се открива и още един проблем от друго естество, става въпрос за превода на реалии, който е сложен преводачески казус и невинаги може да се разреши по най-добрия начин. Bunte Badehäuser са традиционни разноцветни къщички по плажовете на Северно море с повече от стогодишна традиция, тяхното предназначение е по-широко от това на съблекалня, в някои дори може да се пренощува. Трудно е да се намери най-адекватният превод, вероятно да се употреби бунгала би било по-точно. Само по себе си това може да се приеме като един от неизбежните дефицити на превода, проблемът обаче е, че за въпросните къщички става въпрос неведнъж, а и те са един вид символ на плажа в Остенде, често запечатван на пощенски картички от курорта. Заслужават повече внимание от преводача.

Когато става дума за реалии, бих обърнала внимание и на превода на думата Schnaps. Не намирам за удачно да се преаде като ракия, и то не заради непълното смислово съответствие, а заради конотацията на думата ракия. Тя е свързвана със съвсем различни бит и култура от тези на западноевропейските интелектуалци от трийсетте години на двайсети век. Освен това шнапс е достатъчно разпознаваемо понятие и преводачката се е възползвала от това, но не е последователна в този подход. Другото най-често употребявано питие сред компанията, а това е важно, защото по страниците на романа се лее значително количество от него, е преведено като билков ликьор. В оригинала Verveine. Най-вероятно става въпрос за съкращение на търговската марка Verveine du Velay (Вервен дьо Веле), ликьор, който съществува от 1859г. и е бил особено моден през трийсетте години. Употребата на такива реалии в оригинала допринася за пресъздаване на атмосферата и е жалко, че преводът се лишава от тях.

Ако преводачката се е бояла да не би Вервен да затрудни прочита, би могла да постави бележка под линия. И без това в българското издание те са осемдесет и шест, докато в немското няма нито една. Не бих обръщала специално внимание на това несъответствие, ако не ставаше въпрос за конкретния роман. Tова е документален роман и фактологическата информация в него не е малко, но не е единствената страна на произведението. Когато по този начин чрез бележките се акцентира още повече върху нея, се нарушава деликатният баланс, който авторът е постигнал между реалност и фикция. Освен това, за да прочете бележката, читателят излиза от темпото на текста. Вероятно, ако бяха изнесени на края на книгата, бележките щяха да са наистина от полза.

Както беше вече споменато, оригиналът се отличава със собствена ритмичност. Монотонността на протоколиращото разказване предимно в сегашно или сегашно историческо време е нарушавана от нетипичен словоред, самостоятелни прости изречения, които навярно умишлено не са включени в състава на сложното, безглаголни изречения, обособени части. В превода определено се наблюдава тенденция към изравняване на този насечен ритъм, като така се губи внушението за недоизказаност (на страха и безнадежността), безмълвност (пред абсурда на настоящето), отчаяние. При това напълно ненужно от гледна точка на възможностите, които предоставя езикът ни. По модела на първото изречение, с безпричинно пренареден словоред или заличени синтактични особености са преведени редица други, привеждам само няколко произволни примера като доказателство за това твърдение:

Ganz in der Nähe lebt in diesem Sommer jener andere Mann, der Mann aus Brody im fernen Osten. (S. 40)

(Онзи човек, човекът от далечния източен Брoди, това лято живее съвсем наблизо.) (с.45)

Вместо: Съвсем наблизо това лято живее онзи друг човек, човекът от далечния източен Броди.

(В предложения вариант също има известно разместване спрямо оригинала, но това само потвърждава, че един вид промяна е неизбежна с цел да се запази все пак четивността, а друг – не).

Sie war nicht schlecht, die Rede, das bestätigen eigentlich alle. (S. 100)

Речта не е лоша, две мнения няма. (с. 111)

Вместо: Не беше лоша, речта, с това всъщност всички бяха съгласни.

Aber er treibt sie an zu schreiben, unermüdlich. (S. 104)

Но неуморно я подканя да пише. (с. 115)

Вместо: Но я подканя да пише, неуморно.

Искам да обърна по-специално внимание на следните случаи:

Stefan Zweig sitzt im dritten Stock eines weißen Hauses am breiten Boulevard von Ostende in einer Loggia. Er schaut aufs Meer. ( S.5)

Стефан Цвайг седи в една лоджия на третия етаж на бяла сграда, която се намира на широкия булевард в Остенде, и съзецава морето. (с. 5)

Вместо: Стефан Цвайг седи в една лоджия на третия етаж на бяла сграда, която се намира на широкия булевард в Остенде. Съзерцава морето.

Тук поставям акцент не върху разместването на обстоятелствените пояснения, което е оправдано, а върху сливането на двете изречения в превода. Една характерна черта на оригинала е заличена. И ако, за да се пресъздадат авторовият почерк и стилистичните специфики на текста, се изисква по-голяма виртуозност, то за да се предаде точно смисълът, са достатъчни опитност и добри познания на езика. Ето защо е наистина чудно какво е наложило сливането на следните две изречения, при положение, че то има отражение и върху смисъла:

Zweig zitterte jetzt nur noch um Deutschland. Und um Österreich. (S. 15)

Сега Цвайг трепереше все още само за Германия. И за Австрия.

(Сега Цвайг се безпокои само за Германия и Австрия.) (с. 16)

Макар и само смислов нюанс, той не е предаден на български, отделянето на Австрия в самостоятелно изречение със сигурност не е без значение. Не е необходимо дори да се задълбочаваме в анализ на причините за това авторово решение.

За съжаление на места в превода смисълът страда не само отчасти. Обръщам внимание на следните примери, където грешката лесно би могла да се избегне, благодарение на контекста, който улеснява разбирането:

…jene Außenposten der Donaumonarchie, die in den ersten Kriegsmonaten die bedrohtesten waren. (S.18)

…за онези външни постове на Дунавската монархия, които представляват най-голямата заплаха в първите дни на войната. (с.20)

Става въпрос за началото на Първата световна война и е ясно, че външните постове на Дунавската монархия не представляват заплаха за монархията, към която принадлежат, а самите те са застрашени, каквото и се казва в оригинала, bedrohtesten означава най-застрашени, а не най-застрашаващи.

Emil Verhaern glitt am 27. November 1916 beim Besteigen eines Zuges in Rouen, wo er einen antideutschen Kriegsvortrag gehalten hatte, aus und wurde vom abfahrenden Wagen überrollt. (S. 155)

Емил Верхарн се подхлъзва, качвайки се на 27 ноември 1916 година на един влак в Руан, където е изнесъл лекция с антигерманска насоченост за войната, и е прегазен от потегляща кола. С. 168

Наистина Wagen означава и автомобил (каквото най-често разбираме под кола), но от контекста става недвусмислено ясно, че тук се има предвид вагон. Верхарн е бил прегазен от потеглящия вагон.

Това са случаи, в които българският читател и без да владее немски език, успява да разшифрова истинското значение, но в други невинаги е възможно. Остенде е роман, чийто текст се отличава с една специфична игровост и чуждоезичният читател разчита изцяло на преводача да я усети и предаде. В изданието на български понякога избледняват ярки метафори, друг път остават неразкрити връзки, а понякога просто читателят е лишен от някое едва доловимо намигване на оригинала:

„Kind, wenn Du erst ahnen wirst, was Du da sagst.“ Aber vielleicht ahnte sie damals schon eine ganze Menge. (S.86)

„Дете, да знаеше само какви думи произнасяш“. Но може би тя още тогава е предусещала много неща. (с. 96)

Вайдерман използва форми на едно и също сказуемо, които на български са преведени като да знаеше и предусещала. Това не е смислово грешен превод, но ето как би звучала една алтернатива, която запазва играта на думи, макар и тя да не е кой знае какво, въпреки че натрупва впечатления у немскоезичния читател:

„Дете, да имаше представа само какво говориш.“ Но тя вероятно още тогава е имала представа от доста неща.

Намирам за необходимо да се положи такова усилие, за да се компенсират случаи, в които наистина не би било възможно да се предаде игровостта на оригиналния текст.

Отново със запазен смисъл, но с цената на една запомняща се метафора са преведени и думите на Ирмгард Койн, която мигновено се влюбва в Йозеф Рот:

„Meine Haut hat sofort Ja gesagt.“ (S.68)

„Душата ми тутакси каза ДА“ (с. 75)

Буквалният превод е Кожата ми веднага каза да. Въздействието на тези думи в оригинала се засилва и от това, че те се повтарят отново сто и двайсет страници по-късно, а след това текстът продължава: Und ihre Seele, alles was Irmgard Keun war und ist.( S.148) И душата й, всичко, което Ирмгард Койн е била и е. Но въпреки това акцентиране чрез дословното повторение и затруднението, пред което се изправя втория път заради употребата на думата Seele (душа) и от самия автор, преводачката не преосмисля първоначалното си решение, а търси синоним : „Цялото ми същество каза „Да“. И душата й, всичко, което… (с.161)

В романа често става въпрос за отношението между източните евреи, живеещи в покрайнините на монархията и техните западни асимилирани роднини, Йoзеф Рот се числи с гордост към първите, а Стефан Цвайг – към вторите. Два пъти на различни места в книгата, когато говори за връзката между двете групи, Вайдерман е използвал определението peinlich (неловък, неудобен, конфузен) и то в почти идентични фрази … Heimat […] der peinlichen Verwandtschaft der assimilierten Westjuden (S.19) и etwas peinliche Verwandte der assimilierten Westjuden (S. 118). В първия случай преводът гласи : …Родина […] на злощастните роднини на асимилираните западни евреи (с. 22), а във втория: роднини, които карат асимилираните западни евреи да се чувстват малко неловко (с.129). Макар и обяснителен вторият превод е точен, докато в първия значението е съвсем изгубено. Важно е да се подчертае, защото произходът е проблем в приятелството между двамата писатели, често се тематизира от тях самите, повторението в оригинала има своята функция да почертае тази връзка.

Продължавайки мисълта за подчертаването на произхода, бих искала да насоча вниманието към една специфична дума, която навлиза в немския език от идиш и е с пейоративно значение: Schmockerei (S. 117), употребява я Йозеф Рот в бележка до приятеля си: Ich danke Ihnen also für ein Stück Jugend und Fähigkeit zur süßen Schmockerei, Geschriebenes zu geben statt Geschprochenes. Shmock  в идиш се употребява вулгарно в смисъла на пенис и произлиза от старополското smok, което на български означава смок. Schmockerei е непреводимо понятие, за щастие обаче думата Schmock  намира употреба в немския език и като синоним на сноб. Това дава възможност за един точен превод на български въпреки загубата на вулгарната нотка: Благодаря Ви за късчето младост и възможността за симпатичния снобизъм да се изразя писмено вместо устно. Безспорно цялото изречение е сложно за предаване и предложеният превод далеч не е дословен, но вярвам, че е по-близък, както до езика, така и до смисъла на оригинала от това, което четем в българското издание: Благодаря Ви за една история от младостта и за способността с наслаждение да се ровя в старите книги, да дам написано вместо изречено. (с.129)

Настоящата критика произлиза от едно разбиране за превода, при което оригиналът е свят и всяка възможност да залепиш приемащия език върху него като невидимо фолио трябва да се оползотворява докрай. Цели не да изтъква грешки, а търси белези на отношението на преводача към оригинала.Трудно мога да нарека превода на Даря Хараланова лош, но ми се струва, че е механичен, някак безразличен към художественото произведение, оставя впечатлението, че е правен набързо. Върху текста се долавя пласт от вероятно собствените й езикови предпочитания. Макар и подробност, но за мен наистина необяснима, е употребата на тъй вместо така и далеко вместо далече навсякъде в българското издание.

Въпреки всичко този превод има потенциал да се превърне и в много добър след една задълбочена редакция. Има цели дълги пасажи, в които той и без това е такъв. Ето защо е още по-жалко, че в целостта си е белязан от известна разсеяност и липса на бдителност към детайла.

[i] Цитирано e немското издание на издателство btb – Verlag, 2015.

Фолкер Вайдерман: Остенде 1936, лятото на едно приятелство, пр. Даря Хараланова.София: Панорама, 2016